Този сайт е инициатива на професионалисти в сферата на културното наследство. Ние ежедневно се срещаме с проблемите, които сме описали и като в стена се сблъскваме с некомпетентност, липса на диалог, политически решения на неспециалисти, продиктувани от наличието на вменена власт. Проблемът назрява от десетилетия и днес сме изправени пред дилемата – има ли смисъл да се опазва нещо, когато самото общество рядко реагира срещу разрушаването му. Ние сме твърди в убежденията си, че смисъл има и търсим широка обществена подкрепа в тази насока.

В този сайт събрахме и систематизирахме актуалните проблеми, според нас, в цялата система на опазване на културното наследство в България – от нормативната уредба до конкретни институционални дефекти, които се нуждаят от сериозна поправка. Целта ни е не само да констатираме проблемите, но и да дадем нашето виждане за техните решения. Надяваме се на конструктивна дискусия с всички заинтересовани и очакваме Вашите предложения под формата на коментари в сайта или на електронната ни поща – contact@heritage.bg.

Причина за появата на този сайт е нуждата от стратегия за опазване на културното наследство в България. Такава към момента липсва и всички заинтересовани страни в процеса губят, а най-много губят онези, които ще наследят проблемите след нас и унищоженaта ни история.

Основен проблем за опазването на културното наследство в България днес е липсата на обществена ангажираност в тази дейност, липсата на съзнание за ролята на общественото мнение, за важността на личната позиция на всеки гражданин. Обществото пасивно чака държавата да се погрижи за културните си ценности (което е може би логично поведение в богатите, развити страни), а трябва да е обратното – то активно да изисква от нея тази грижа. До голяма степен това е наследено поведение от тоталитарния период, когато обществено-политическата система подтиска гражданското общество и индивидуалното мнение, личната позиция е безсмислена, дори опасна за индивида. От друга страна в същия период властта залага на културната идентичност в своята борба с „врага“ на Запад и целенасочено подпомага опазването на наследството със законови и финансови мерки. Така на практика през социализма се постига ефективно опазване на културното наследство без активното изискване (и участие) на обществото за това. Но тази формула категорично не работи в променените политически и пазарни условия днес. Оказва се, че държавните приоритети са далеч както от културата по принцип, така и от опазването на наследството в частност. Има крещяща нужда от обществен коректив по този въпрос.

Днес е напълно погрешно схващането, че “НИПК не си върши работата”, защото този институт е следствие на държавната политика, а не неин инициатор. С други думи – каквато е държавната политика за опазване на културното наследство, такъв е и институтът. Преди 1989 г. това е била силна и авторитетна инстанция защото е имало ясна политика за опазване, която независимо от идейно-политическата си подплатеност е следвала международно утвърдени професионални принципи. Днес водещият принцип в държавната политика за опазване на културното наследство е усвояване на евро средства (заявено в прав текст от ресорния заместник министър на културта, на международен форум в София), сам по себе си не лош принцип, но прилаган у нас в пълен разрез с принципите за опазване и водещ до безвъзвратна загуба на автентични културно-исторически следи. Институтът (НИПК, НИОНКЦ, НИНКН) е системно осакатен, а не просто трансформиран в годините след 1989 г. и в крайна сметка е поставен в позиция да не може да защитава обществения интерес. НИНКН в момента не работи като държавен инструмент за опазване на културното наследство в страната. Отнети са му всички възможности за това. Цялата система за опазване на културното наследство в България е срината и не бива повече да се очаква от държавата да промени нещата. Явно е, че така е изгодно за власт имащите. НИНКН не може да промени държавната политиката, той може единствено да я следва. Така и трябва да бъде. Ситуацията/политиката трябва и може да се промени само със силна обществена реакция.

Макар през 2009г. да бе приет Закон за културното наследство, много от неговите изисквания остават добри пожелания без идея за тяхното прилагане, а много от нововъведенията не решиха, а задълбочиха проблемите.

Работата ни в сферата на опазване на културното наследство ни доведе до редица изводи: че липсват знания у проектанти и инвеститори на обекти – културно наследство; липсват експерти в институциите, които следва да контролират процесите на проектиране и изпълнение, но най-важното – липсва граждански интерес към проблемите на опазването на нашето (родно, българско) културно наследство.

Този сайт е насочен към всички, въвлечени в процеса по опазване на културното наследство: инвеститори – частни и местна власт, проектанти, институции, както и към всички граждани с интерес към случващото се. Само обединението около стратегически цели би могло да спаси българското културно наследство от хаотичното му унищожение. А народ без история и култура, знаем – няма бъдеще.

Ние сме:

• арх. Десислава Ненчева
• арх. Елица Андреева
• арх. Емилия Кълева
• арх. Александра Вадинска
• арх. Милица Петрова
• арх. Ленко Григоров
• арх. Иван Колев
• урб. Владимир Петров

С културното наследство и неговите проблеми сме запознати на теория и практика чрез образованието си в УАСГ, различни специализации в областа в България и чужбина, работата ни по инвестиционни проекти, свързани с наследство, и най-вече чрез работата ни в НИНКН през последните години. Именно системните проблеми, с които се сблъскваме ежедневно в работата на държавния експертен орган в опазването, ни провокираха да поставим началото на тази стратегия.

Нашите цели са:

1. Реално и ефективно опазване на културното наследство на България.

2. Промяна на Закона за културното наследство с цел изграждане на работеща система за опазване на културното наследство в страната.

3. Въвличане на гражданите в процеса по опазване, чрез всякакви възможни средства за предаване на важността и ценността на нашето наследство.

Без обществото да оцени какво притежава, то никога няма да пожелае да го опази.