Проектите за реставрация по европейски и други финансиращи фондове създават крайно негативната практика за намеси в културните ценности с цял усвояване на средства за сметка на тяхната автентичност.
Противно на логиката един от най-сериозните проблеми за наследството в България е наличието на пари. Чрез европейско финансиране се стимулират т.нар. «туристически атракции за наследството», където не се акцентира върху културно-историческата стойност на обекта и неговото опазване, а се създават псевдо-паметници (отдавна отречени от международната реставрационна практика). Финансирането на културно наследство по този начин води до пропускане на възможности за качествена консервация, реставрация и експониране на значими обекти в България, а често и до безвъзвратна загуба на автентичност.
Стига се и до крайности – населението на Несебър самò инициира подписка за отписване на Стария град от Листата за световно наследство ЮНЕСКО. Често сме свидетели на ситуации, в които експерти и общественост са на диаметрално противоположни позиции именно поради липса на целенасочени смесени дискусии, разискващи ценностните характеристики на наследството по принцип и конкретно – на отделни обекти. Няма как държавата да има адекватна политика за опазване на наследството при положение, че самото нейно население не съзнава необходимостта от такава и предпочита атракции вместо автентичност, свободен режим на застрояване вместо Листата на ЮНЕСКО.
Общини и различни институции се опитват да повлияят на процеса и експертните становища, заради средствата отпускани за консервационно-реставрационни и други дейности в исторически зони и населени места, с отпускани от Европейски съюз. В много от случаите проектите не са разработени в детайл, което води до некачествено изпълнение. Още по-голям конфликт се създава, когато проектите не се създават съобразно нуждите на обекта, а спрямо максималната стойност на финансирането. Например – частта за достъпност на средата са разработени в конфликт с НКЦ или средствата за достъпност превишават многократно средствата за консервационно-реставрационни дейности на даден обект.
Нашето предложение:
Да се създаде и провежда целенасочена държавна политика за популяризиране на наследството сред обществото: какво е Недвижима културна ценност, защо е ценна и защо трябва да пазим автентичността на тези обекти. Да има регламентиран регулярен експертен и обществен диалог по проблемите на опазването включващ представители на Министерство на културата, научни институти, висши учебни заведения, БНК на ИКОМОС, нестопански организации в сферата на културното наследство и др. Да се извършват обучения за служители на администрацията (областна, общинска и др.) и за други специалисти, имащи отношение към културното наследство. За да са наясно поне с общите положения в опазването и да пресяват допустими от недопустими инвестиционни намерения още на ниво община.
„…частта за достъпност на средата са разработени в конфликт с НКЦ или средствата за достъпност превишават многократно средствата за консервационно-реставрационни дейности на даден обект…“
или изобщо не се извършва консервация
По принцип следва да се възпитава нетърпимост към неспазване на изискванията на всички наредби и закони и едва тогава може да се очаква подобна нетърпимост и в областта на културното наследство.
Реакцията на гражданското общество ще съществува, ако след сигнализиране се реализира адекватна поредица от ПРОВЕРКА-САНКЦИЯ-ПОПРАВКА
Съгласни сме и все пак, актуалната нормативна рамка води до неподходящите решения в много от проектите за реставрация, реализирани с „европейско“ финансиране. Стриктното спазване на правилата не ни води до полезни резултати, ако самите закони и наредби не са адекватни към опазването.
Радостно е да се види появата на сайт, поставил си задачата да подлага на анализ проблемите, поне в един от аспектите на архитектурната практика. Днес медиите се ограничават до елементарната информация и рекламиране на постиженията на проектанти и инвеститори. Пожелавам ви успех.
Благодарим за положителното мнение! За нас е важно всички аспекти на архитектурната практика да бъдат широко дискутирани, защото те дават рамката на нашата жизнена среда и възпитават обществото. Затова е важно всеки от нас да върши работата си по най-добрия начин.
Фактът, че говорим все по-често за проблемите на реставрацията, вече показва повишена осъзнатост на проблема. За сега – главно на ниво експерти. Съгласна съм с автора, относно необходимостта от запознаване на общински служители със законодателството в областта на опазване на НКЦ и основните принципи на реставрацията. Добре е също да популяризираме сред гражданите и особено сред децата смисъла и позитивните резултати от добрата грижа за културното ни наследство. Но преди всичко, това трябва да бъде държавна политика. Къде е стратегията за развитие на културата. Аз не мога да я намеря. Мисля, че няма такава.
Значението на българското културно наследство следва да изясни нуждата от създаване на отделна стратегия за него. Ние смятаме, че проблемите, които ясно се разкриха през последните години не могат да се решат с бързи темпове. Те са дълбоко вкоренени в загубата на отношение на обществото към нашите ценности. Напълно сме съгласни, че работата с деца би имала най-голям смисъл и добрите практики по света го доказват.
Въпросите за бъдещето на културните ценности е много по-сложен отколкото сте го представили. Защото какъв е смисъла от опазването, ако ценността няма своята съпровождаща функция на социализация и преразказ на историята? За какво да опазваме например по няколко реда каменна зидария, разчетена от разкопвачите до дупка. За какво всичките ние да даваме своите пари за това? Къде е историята, къде е преразказа за епохата, как са живели нашите предци тогава и т.н. Естествено всичко трябва да е премерено и научно доказано, но не и до последната дупка, както настояват някои от НИНКН. И това е световна практика, а не както е посочено по-горе „отречена“.
Считам че всичко това трябва да се коментира сериозно, а не само с празни приказки. Защото ние специалистите имаме дълг не само към културните ценности, а и към цялото ни общество.
В общинската администрация и сега работят добре обучени в областа на наследството служители. Проблемът е в непрекъснатият натиск, който им се оказва от всички страни за озаконяването на проекти със съмнителни качества. Възложителите и проектантите търсят всевъзможни пътища за заобикаляне на конкурсното начало. На обществените обсъждания присъстват като публика едни и същи лица. Липсват граждански сдружения, организирани на териториален принцип, които да работят съвместно с администрацията за реализирането на дадена идея.
Докато в още в детската градина не започнат да оформят съзнанието на индивида в посока, че държавата – това сме ние и наша е инициативата за подобряване на жизнената ни среда на базата на толерантност и правила, които не са абсолютни, а могат да бъдат променяни за решаването на определен проблем, положението ще е все същото.
Абсолютно съгласен.Дори да има кадърен проект, контролът е минимален и най-често от НЕ експерти.Строителите търсят макс.печалба и от това страда качеството на извършената работа.Ползват се неправилни материали и методи- гипскартони и тапети в църкви, газобетон по крепостни стени….масов лаф на строителите е:-Спечелих една реставрацийка….“, като разбирайте -чиста далавера.
Аз съм „за“ утвърдени правила и нормативни актове по отношение гарантирането на качествено проектиране и изпълнение на КРР. Но прекален светец и Богу не е драг! Аз съм музеен специалист и всеки ден се сблъсквам с желанието и интереса от страна на обществото не само да видят, но и да усетят един консервиран и реставриран обект. Запознат съм и с доста паметници извън България, където те са част както от националната памет с тяхното възпитателно, естетическо и национално въздействие, така и като част от икономиката на населеното място, региона, страната. Именно това съчетание според мен ни убягва все още. Привърженик съм на идеята за превръщането на паметника в обект на посещение, като ако има достатъчно абсолютно доказани данни за това как е изглеждал обекта в оригинал, той да бъде изпълнен по този начин. Не виждам нищо лошо в това. Разбира се, не съм съгласен при наличието на два зида да се строи Дисниленд, но все пак – трябва да има, и вярвам че може да има баланс. А той ни убягва освен поради липса на стратегия и норми, но и поради наличието на плеяда от специалисти, които се втурват да изпълняват КРР по ОДОБРЕНИ проекти! След това се започва – Общините са виновни за резултата, или пък не знам кой си… Честно казано, ако продължи да се прави КРР с европейски пари, се питам – защо контролът на дейностите не е възложен на експерти от НИНКН или от МК? Нали така ще се гарантира правилното изпълнение на проекта както от технологична, така и от научно-художествена гледна точка? Защо парите за земеделие или Околна среда минават през съответните Министерства, а парите за подобни проекти не минават през МК, което би следвало да се грижи за обектите, които, все пак, са ПУБЛИЧНА ДЪРЖАВНА СОБСТВЕНОСТ. Очевидно ще продължи да се работи с европейски средства, поне докогато държавата не започне да се грижи за собствеността си…. Което не е малко, защото така поне обекта се запазва, а той е най-важен. Разбира се, има и фрапиращи случаи, в които човек се чуди дали не е било по-добре изобщо да не се изпълнява даден проект. Но най-важното е: да се работи в екип – археолози, архитекти, музейни специалисти във всички институционални нива. За съжаление, подобна тенденция поне аз не виждам в момента.